Има дни, в които не се случва нищо и такива, които изобилстват от събития: нишки на историята, през които можем да погледнем и реконструираме относително грешно изминалото време.
Такава дата е отминаващият 23 април, Световният ден на книгата. На този ден, през 1564-та е роден английският драматург Уилям Шекспир; на същата дата, но 52 години по-късно през 1616-та той напуска този свят. Напуска го и още един писател със световно значение – Мигел де Сервантес. Около 400 години по-късно денят 23 април е обявен за Световен ден на книгата. Шекспир и Сервантес живеят по едно и също време, но според историческите документи, доколкото може да се вярва на едното и другото (историята и документите) не са се срещали приживе.
Това не би било възможно разбира се, ако бяха родени 400 години по-късно, защото днес в резултат на телекомуникациите и глобалната инфраструктура двама известни интелектуалци от Европа, работещи в една и съща област няма как да не се срещнат. Днес, за да си запазиш прайвъсито трябва да го скриеш в едниственото неприкосновено място – черепната си кутия. Тогава е било достатъчно да не напускаш Лондон или Мадрид…
От друга страна, времето на Сервантес и Шекспир е началото на европейския индивидуализъм и всички културни и политически продукти на това явление. Светът е бил някак непознат и всеобхватен, предстояли са му твърде много събития; имало е много широк хоризонт. Испанецът е поставил началото на едно от най-трудно дефинируемите явления в европейската, а после и световната литература – романа, а британецът е поел драмата и по-точно нейният модерен дискурс, в който трагичното и комичното следват едно след друго в хронологичен и логически план. И ако може би романът е история, разказ за съществуването, видяно през очите на несъществуващи герои, то драмата е зрелище.
По времето на Сервантес и Шекспир – Ренесанса, единството на Европа се гради върху религията, културата е още крехка, предимно национална и традиционна. През следващата епоха – Новото време спояващият елемент става именно културата, и нейните ценности, както и изградените на тяхна основа политически и демократични права и свободи. И всичко това от едно малко зрънце индивидуализъм, грижливо отгледано от търпелива майка -историята.
Между Шекспир, Сервантес и нас се изпъва куполът на четири столетия, в които постепенно вярата в ирационалното отстъпва в полза на здравия разум. Драмата се развива до театър на абсурда, който представя един ирационален свят лишен от темпорални и локални маркери, но и от вяра. Днес културата отстъпва мястото си на развлекателното. А писането е свило границите си до графомания – най-неуютната форма на волята на власт, при която индивидът упражнява контрол върху другите, като им вменява абсурдното задължение да четат произведенията му.
Ако човек е загубил потребността от литература, ще забележи ли нейното изчезване? Краят на някои неща не е апокалиптичен взрив. Няма нищо по-тихо от края.
