„В деня, в който щяха да го убият, майка му, като го видяла облечен в бяло, помислила, че е сбъркал дните. „Припомних му, че е понеделник“ — ми каза тя. Той й обяснил, че се е облякъл официално за всеки случай, ако му се удаде възможност да целуне пръстена на епископа. Тя не проявила особен интерес.
— Дори няма да слезе от парахода — рекла. — Ще, не ще, след като даде обичайната си благословия, ще си замине, откъдето е дошъл. Мрази селото ни.
Сантяго Насар знаел, че това е вярно, но черковните обреди го привличаха неудържимо. „То е като киното“ — ми беше казал веднъж. Майка му, напротив — единственото, което я интересувало във връзка с пристигането на епископа, било синът й да не се измокри от дъжда, защото го чула да киха, докато спял. Посъветвала го да си вземе чадър, но той й махнал с ръка и излязъл от стаята. Тогава го видяла за последен път.“
„Nunca hubo una muerte más anunciada“ („Никога не е имало по-предизвестена смърт“) – думите ще откриете в „Хроника на една предизвестена смърт“ („Crónica de una muerte anunciada“, 1981).
Смъртта на Габриел Гарсия Маркес беше не предизвестена, а обявена преди да се е случила. Днес тя е факт. Човекът, който ни каза, че „идеите не са ничии“ („Las ideas no son de nadie“), отиде при демоните, на които „не трябва да се вярва, дори когато казват истината“.
„Не плачи, защото е свършило. Усмихни се, защото е станало“, също са Думи на Маркес.
