Да, джазът може за Уинтън Марсалис да е перфектна метафора на демокрацията, но лично за мен тромпетистът е откъм консервативния ѝ лагер. В качеството си на водеща фигура в силно институционния Линкълн сентър, Марсалис разполага със средствата и лостовете за въздействие, каквито не са могли да сънуват нито „Либерейшън Оркестра” на Чарли Хейдън и Карла Блей, нито Майлз Дейвис в най-активисткия му период, да не се връщаме на преследваната от ФБР Били Холидей. И е резонно, особено при смяната на властта във Вашингтон, такъв реномиран и търсен по скъпите фестивали музикант като Марсалис да предложи своята визия за демокрацията под формата на сюита – „The Democracy! Suite„.
Всички дадености са там – от суингиращите великолепни музиканти до експлицитни заглавия като „Sloganize, Patronize, Realize, Revolutionize (Black Lives Matters)”. Иронията никога не е била сред силните изразни средства на Уинтън от семейството Марсалис. Зa разлика от дидактичните му заложби – те са извън всякакво съмнение, както и претенциите му да превъплъщава духа на Луи и Майлз. Традиционните американски ценности, сред които спада както демокрацията, така и джазът преди да стане глобален, са обект на старателно изпипани аранжименти, а представянето им пред публика е в каноните на ентъртейнмънта. Пианистът Дан Нимър лесно може да бъде сравнен с Ерол Гарнър в бързите пасажи, а саксофонистът Тед Наш в дуета си с Марсалис достига ефектите на Елингтън в играта на отговори („call&response”).
Въпреки това, усещането за дежа вю тегне над цялото произведение, но какво да се прави – предвидимостта е една от характерните черти на демокрацията. И, разбира се, не е такава за свободния джаз. Лично аз предпочитам Уинтън в Марсиак, където освен патрон на фестивала, ако се вярва на местния фолклор, е и горд собственик на лозе. А участието му в индийския прочит на „Таке 5“ на Брубек е наистина изненадващо: