„Тя е толкова забавна, колкото и брилянтна“.
Така си спомнят нейните приятели Тони Морисън. И тя винаги се смее, от сърце, не просто леко подсмиване, а истински смях, който пръска чиста радост дори и в най-сериозните разговори. Човек би си помислил, че тя е родена оптимистка. Но не е. Първата афроамериканка, която печели Нобелава награда за литература, научава за важността да имаш чувство за хумор по не толкова забавен начин. И цял живот успява да запази това, което е научила.
Тони Морисън, или Клоуи Антъни Уофорд е родена през 1931 г. в Лорейн, Охайо и е второто от четирите деца в работническото чернокожо семейство на Рама и Джордж Уофорд. Джордж е от Картърсвил, Джорджия – град, който той ще напусне през тийнейджърските си години след една ужасяваща гледка.
Когато е на 15 години, група бели момчета, които живеят на неговата улица, линчуват двама чернокожи бизнесмени. Въпреки че Джордж казва, че не е видял висящите тела, по-късно дъщеря му споделя, че е сигурна в обратното. И че това го е травмирало силно. Това трябва да е вярно, защото малко след случката Джордж напуска града и се мести в расово интегрирания град Лорейн с надеждата, че там ще избегне расизма и ще си намери работа. Работа, която наскоро е изгубил в Картърсвил, защото работното му място е дадено на нечернокож мъж.
Урокът за смеха
В индустриалния и интегриран град Лорейн Джордж работи като оксиженист и семейството успява някак да живее, балансирайки везните на работническата класа. Веднъж обаче, когато Морисън е само на 2, везната се накланя финансово надолу и семейството изостава с месечния си наем от 4 долара. Тогава хазяинът решава… да подпали къщата им. Докато те са вътре.
Морисън по-късно ще нарече този акт „странна форма на зло“, което би депресирало всеки, придал му малко повече лична стойност, защото би открил, че животът му струва 4 долара. Това обаче не се случва със семейството ѝ. Родителите ѝ не отвръщат с омраза или отчаяние. Техният отговор бил смехът. Те се смели на абсурдното, на жестокото в лицето на техния хазяин. Право в лицето му.
И макар Морисън да не помни пожара, урокът остава. Отговорът на семейството ѝ ѝ показва, че смехът е начинът да се дистанцираш от случващото се, да се извисиш над него и да запазиш достойнството си, да заявиш себе си.
Уроци за работата
Когато Морисън е на 12 г., тя приема католицизма и с него и името Антъни, откъдето по-късно ще се появи и прякорът ѝ Тони. Когато е на 12, тя също така получава и поредния си урок, който няма да забрави. Един ден баща ѝ гордо споделя на децата си, колко перфектна стоманена спойка е направил в работата си като оксиженист. Той бил толкова доволен от себе си, че подписал името си на нея. Децата не били впечатлени от разказа му, защото никой никога нямало да види тази спойка и този подпис. „Да, но аз знам, че е там“, отговорил Джордж. Оттогава, каквото и да работела, Морисън го вършела добре и с гордостта, която баща ѝ изпитвал.
Тя научила и друг ценен съвет за работата. Работеща още от 13-годишна като домашна помощница, щом се оплакала на майка си от груб работодател, тя ѝ казала: „Напусни!“, но щом казала на баща си, той ѝ отговорил: „Отиди на работа, вземи си парите и се върни вкъщи. Ти не живееш там, живееш тук.“ Веднъж осъзнала и приела работните уроци на баща си, Морисън никога повече нямала проблем с работата си, каквато и да била тя.
Уроците на практика
Морисън дълго време е редакторка и като такава успява да покаже на света книги, които я вълнуват. Тя обаче има една известна реплика, която гласи: „Напиши книгата, която искаш да прочетеш“ и сякаш точно там и точно така започва нейното творчество. На това авторката и нейна добра приятелка Фран Лебовиц шеговито отвръща, че Морисън не е имала предвид, че изведнъж всеки трябва да започне да пише.
Научените уроци, освен в живота си, Морисън прилага и в творчеството си. През 1977 г. тя пише романа, посветен на баща ѝ, който мнозина смятат за нейния шедьовър – „Песента на Соломон“ („The song of Solomon“).
Още в началната му страница започва да се появява смехът и чувството за хумор като начин да запазиш себе си. Понеже в романа на една от улиците в града „Мърси“ живял и умрял единственият чернокож лекар, тя станала известна като улица „Докторска“. Но след като на улицата се преселили и други афроамериканци, които я наричали така, дори и пощата започнала да пристига с такъв адрес. Управата не можела да позволи това и поставила навсякъде табелки с надпис, който гласял, че тази улица открай време се наричала „и ще се нарича авеню „Мейнс“, не „Докторска улица“. Живущите в квартала приели заповедта на управата с усмивка и с такава нарекли улицата „Недокторска“, спазвайки наредбата и запазвайки спомените и идентичността си.
„Тъмнината, с която съм родена“
Тони Морисън пише за чернокожи и не се притеснява да признае това. Въпреки това се чуди какво имат предвид хората с въпроса „пишете ли и за бели?“. Впоследствие разбира, че не чернокожите персонажи са това, заради което ѝ се слага този етикет, а маргинализацията на белия свят в нейните творби. Тя се стреми да заличи отпечатъка, оставен от историята върху нейната нация и да покаже истинската ѝ реалност. Почерпила вдъхновение от митовете и народните африкански приказки, разказвани ѝ в детството, тя вкоренява в творбите си много религия, митология и африкански традиции.
Нейният най-знаменит роман „Възлюбена“ („Beloved“) от 1987 г. е вдъхновен от истинската история на Маргарет Гарнър – сексуално насилвана робиня, която успява да избяга с децата си. Тя става известна с това, че убива 2-годишната си дъщеричка, след като поробителите я откриват отново. Тя обаче не успява да се самоубие. За нея смъртта е предпочитана пред злоупотребите на робството. Романът става бестселър и печели наградата „Пулицър“ през 1988 г. Маргарет Атууд пък казва, че ако дотогава е имало някакви съмнения, че Морисън е една от най-изтъкнатите американски авторки, то „Възлюбена“ ще ги премахне.
Морисън пише първия си роман „Най-синьото око“ („The bluest eye“) в ранните часове на дните през 1970 г., грижейки се сама за двете си деца и работейки на пълен работен ден. В него тя разказва историята на чернокожо 12-годишно момиче, което иска да има най-сините очи на света, защото мисли, че това ще промени отношението към нея. Тя е домашна прислужница и Морисън описва всичко, което е наблюдавала и преживяла докато тя самата е работела това. Този роман не е лесен за четене. Сюжетът му е тежък, но талантът на Морисън да вплете поезия и проза ѝ помага да излъска дори и най-ужасяващата история до очарователен блясък.
Дори когато през 1993 г., когато получава Нобелова награда за литература, връщайки се у дома разбира, че къщата ѝ е изгоряла, тя приема и това със смях. Радва се, че синът ѝ е невредим, оплаква сантименталните си вещи, които никога повече няма да види, и все пак разказва за всичко това със смях.
Преминавайки през живота и творчеството ѝ, някой би си казал, че Морисън отдавна е разбрала как да бори жестокостите в света с одухотвореност и чувство за хумор. И е така, била е само на 2. А всички, които я познават, я познават като наистина забавен човек, чийто гръмък смях вече няма да се чува на живо, но прелиствайки книгите ѝ всички ще чуват смеха на достойнството. Завинаги.
