Alea Horst: фотограф на човешки съдби

′′Имало едно време един старец, който всяка сутрин се разхождал край морския бряг. Един ден той видял едно момче, което внимателно вдигнало нещо от пясъка и да го хвърлило в океана.

Старецът извикал: ′′Добро утро. Какво правиш?“

Момчето се изправило и отговорило:

′′Хвърлям морска звезда обратно в океана. Приливът е нисък, а слънцето е много силно. Ако не ги върна във водата, те ще умрат.“

′′Но, младежо…“ – отвърнал старият човек, „осъзнавате ли, че всъщност тук има километри плаж. И навсякъде има морски звезди. Не можеш да спасиш всички, а следващият прилив така или иначе ще върне много от тях обратно в океана. Така че от това няма смисъл.“

Момчето слушало любезно, навело се, вдигнало една морска звезда и я хвърлило усмихнато в океана:

′′За тази звезда има смисъл!“

(Джак Корнфийлд)

Тази кратка и поучителна история е само една малка част от събраните разкази под фотографии, които Алеа Хорст прави в различни бежански лагери. Тя е само на 38 години, майка на две деца, а вече е видяла повече човешки съдби от всички нас, взети заедно… Алеа произхожда от семейство от средната класа от провинция близо да Франкфурт на Майн, Германия. Израства близо до природата. Майка ѝ е домакиня, а баща ѝ – застрахователен агент. От малка тя прекарва много време в гората, където играе и често мечтае в собствения си фантастичен свят. Още тогава ѝ е трудно да се впише в системата, дълги години е аутсайдер в училище и дори в детската градина. Училището е трудно за нея и тя предпочита да живее в своя фантастичен свят, в който може да задава важни въпроси – „Какъв е смисълът на живота, защо съм тук?“… Още от дете Алеа носи в себе си силен морален компас. Отдадена е на животните, рисува картини, изобразяващи замърсяването на околната среда, и често силно се ядосва, когато някой тормози други деца.

Повечето фотографи са започнали да снимат още като деца или са помагали в „тъмната стая“ на бащите си. При Алеа нещата не стоят така. Никой в семейството ѝ не се е занимавал с изкуство или фотография. Едва през 2008 г. тя получава първия си фотоапарат от съпруга си, но бързо губи интерес към него. След време решава да го изпробва отново. По това време тя дори не подозира, че само 3 години по-късно ще стане щатен фотограф, но усеща дълбок резонанс в това, което прави с камерата и това я кара да се научи как да снима. Първоначално се насочва към подводната фотография, специализирана за семейства и сватби.

През 2016 г. обаче, на Алеа ѝ се налага да окаже първата си спешна помощ на гръцкия остров Лесбос, когато хиляди сирийски бежанци пристигат с гумени лодки. Този момент напълно преобръща живота ѝ с главата надолу. Оттогава тя пропътува 16 държави, спасява хора в морето и води кампания срещу неравенството. Била е в Сирия, Мексико, различни африкански страни, а също и в Бангладеш. Прави снимки, взима интервюта и помага с ръцете си, независимо дали разпределя храна или организира транспорта.

Чрез фотографията тя започва отново да търси. Намира път към себе си и детето в себе си. „Защо се раждат хората на тоя свят? Каква е моята цел в живота? Какъв е моят смисъл за живот? Какво ни прави хора?“ – все още си задава тези въпроси всеки ден. Във всичко търси отговори за това, какво държи всичко заедно. Сега твърдо вярва, че всички имаме една задача. Вярва, че всички идваме на този свят с различни таланти и трябва да разберем как можем да използваме личността си, за да направим света едно по-добро място. И вярва, че чрез фотографиите си ще го постигне.

Алеа, какво е усещането, когато сте с фотоапарата в ръка и знаете, че улавяте специален момент? И какво искате да кажете/изкрещите на света чрез вашите снимки?

Изключвам главата си и отварям сърцето си широко, когато снимам. В тези моменти съм много уязвима и 100% честна.

Искам да позволя на света да участва в дълбочината, която виждам. Дълбочина на емоциите, свързаност, човечност, човещина. Иска ми се и вие като мен да се съсредоточите върху най-важното в тези моменти.

В какво все още не сте загубила вяра?

Вярвам, че можем да направим света по-добър. Мисля, че всички имаме еднакви копнежи. За мир и общност по целия свят.

Разкажете ни за най-вълнуващата фотография, която сте направила… С какво сте я запомнила?

Има една снимка от септември от остров Лесбос. Една социална работничка се смее и държи малко дете в ръцете си на снимката. Преди това оказахме първа помощ на един тийнейджър, който лежеше на паркинга, защото беше припаднал. Опитах се да организирам линейка – отне цяла вечност и полицията отказа да ми съдейства. След 50 минути най-после дойде линейката. Аз и жената, която помагаше, бяхме изтощени до краен предел. Когато тръгнахме да се прибираме, тя започна да плаче. Просто всичко беше твърде емоционално – състоянието на стотиците бездомни хора на улицата, страдащото дете и появата на някой, който да помогне. Когато започна да плаче, едно момиченце изтича на улицата и прегърна Фабиола, а тя му каза: „Ти, малко ангелче, усети точно това, от което се нуждаех“. И трите се засмяхме от все сърце, а на мен ми потекоха сълзите.

Когато затваряте очи през нощта, какво виждате в тъмното?

Често гърдите ми изгарят, чувствам несправедливостта и желанието да искам да направя нещо по въпроса. Когато се чувствам зле, виждам бездната на човечеството. Адът иска да погълне мен и всички. Гледам в ада с широко отворени очи, изпитвам ужас и се кълна, че адът никога няма да ме постигне.

Какво мислите, че трябва да се промени в този свят?

Трябва да признаем, че всичко е свързано. Експлоатация, унищожаване на климата, нищо не остава без последствия. Трябва да спрем да вярваме, че бумерангът не се връща.

В момента чета много книги за бъдещи видения от мислители на нашето време. Има фантастични подходи, които биха помогнали да направим света по-справедлив, по-устойчив, по-демократичен и по-мирен. По време на четене усещам огромен резонанс и пожелавам на децата си да могат да живеят в такъв свят. Иска ми се да дадем на мислителите повече пространство и да повярваме отново в положителна промяна.