Хората от средната възраст нагоре със сигурност помнят името Михаел Таривердиев. За разлика от съветските филми, съветският джаз е оставил по-скоро добри спомени. Но излизането на световната сцена на джаза на Таривердиев става в 2020. На Изток той е познат като автора на музиката към „17 мига от пролетта” и „Ирония на съдбата”. „Беше ти любима – стана ми жена” отдавна влезе, а и излезе от колективното съзнание, новогодишните програми, които не минаваха без „Честита баня” (втората част от пълното заглавие на филма за иронията на съдбата), превключиха на „Сам вкъщи”, останаха само вицовете за Щирлиц и… джазът на Таривердиев.
С нищо не може да бъде припознат като идейно правилен, подобно на творбите на Милчо Левиев за българското кино, за които стана дума в поредицата ни за европейските измерения на самбата. Таривердиев не прави самба, но в джаза му присъстват жанровете от зората на джаза до пост-бопа. Дори в единственото вокално парче минава време докато осъзнаем, че езикът, на който се пее, всъщност е на Пушкин. По следите на непознатия извън пределите на „лагера” арменец, роден в Грузия и стигнал до американски филмови награди тръгва английският куратор Стивън Коутс, който чува случайно музика на Таривердиев в московско кафе.
Толкова е запленен, че търси вдовицата на композитора и така попада на записи на унгарски лентов магнетофон. Обработва ги, като междувременно се среща с живеещия отдавна на Запад приятел от студентските години на Таривердиев, режисьорът Михаил Халик. Двамата с Таривердиев се дипломират при Хачатурян, първите им филми лъхат на свободомислието след рухването на сталинизма, но Халик не желае да се съобразява с цензурата и забягва. В интервюто си за младежкия си приятел, което дава на Коутс, той твърди, че Таривердиев е бил винаги вътрешно свободен човек и творец. Слушайки албума „Черно-бели визии”, няма как да не се съгласим с Коутс, че филмовите джаз-инвенции на Таривердиев са от класата на Льогран и Мориконе. Които също са писали за всякакви филми.
