След всички новогодишни равносметки, желания, обещания и нагласи да ви попитаме все пак вярвате ли в съдбата?
Изминал пътя от бедността до „първа класа“, в живота на великия английски писател Чарлз Дикенс има едно събитие, което ще остане с него до неговия земен край и едно число, което ще бележи този край. Прекалено знаково и в същото време – съвсем допустима случайност.
„Един от най-великите писатели на Викторианската епоха“
Тази „титла“ носи роденият през 1812 г. Чарлз Джон Хъфам Дикенс, английският писател, създал едни от най-емблематичните, запомнящи се и оформящи литературния свят персонажи, като Оливър Туист, Ебенезер Скрудж, Дейвид Копърфийлд, Самюел Пикуик и още толкова други. Много от тях успяват да излязат и извън литературата и да се превърнат в нарицателни: Скрудж – за скъперничество, Пикуик – за идеалист.
Роден в петък, но не 13-и, Чарлз Дикенс започва живота си в пристанищния английски град Портсмът и проплаква за първи път на улица Майл Енд Терънс, която пък е номер 13. Но не това е числото, което ще остави някакъв отпечатък в живота му.
Дошъл на този свят в годините, в които Англия започва да се превръща във водеща нация в света, установявайки своите колонии по всички континенти, Дикенс също ще стане част от променящата се страна и от нейното развитие. Преди това обаче, той трябва да вкуси от дълбоката бедност. Именно неговото ранно потапяне в дълбините на мизерията ще го превърне в един от писателите, известни със своя социален критицизъм и в един от героите на бедните, попивайки своята литература със сатира към аристокрацията и богаташите. Именно това ще го превърне в един от малкото автори от тази епоха, станали известни докато са още живи.
Вкусът на бедността
До 11-та си годишнина малкият Дикенс изживява своето детство сравнително идилично. Благодарение на чиновническата длъжност на баща му Джон във военноморския флот, семейството се е закрепило в комфорта на средната класа. Краят на този период обаче ще настъпи с уволнението на Джон. Впоследствие неговият лош паричен мениджмънт, съчетан с трудните тогава времена, ще доведе до финансовия крах на семейството и през 1824 г. Джон е изпратен в затвора за длъжници „Маршалсий“. И понеже практиката е била такава, жена му и по-малките им деца го придружават там. Само Чарлз, на крехката възраст от 12 години, остава сам, за да завърши обучението си, настанен в дома на възрастната семейна приятелка Елизабет Ройланс.
За да се изхранва обаче, младият Дикенс е принуден да прекрати обучението си и да започне работа в мрачна фабрика, където по 10 часа на ден лепи етикети на бои за обувки. Изключително тежките условия на труд са трудно поносими и по-късно Дикенс ще сподели на своя приятел Джон Форстър, че се чуди как може да е бил „толкова лесно захвърлен на такава възраст“. А когато фабриката се премества на главна и оживена лондонска улица, към мизерията и нещастието му се добавя „ново подобрение“, отразено в лицата на струпалите се хора, които с интерес наблюдавали през прозореца експлоатацията на детския труд.
Именно този нещастен период от живота му и възмущението му от непосилните трудови условия, на които е подложена работническата класа, стават основна тема в творчеството му. И въпреки че след години вече е известен и успешен писател, гласът на изоставеното момче все още ще плаче чрез думите на автобиографичния образ на Дейвид Копърфийлд:
„Нямах съвет, нямах напътствие, нямах поощряване, нямах утеха, нямах помощ, нито каквато и да е подкрепа от който и да е…“
9 юни
Докато пише „Нашият общ приятел“ – последният му и силно вярван за най-добрия му роман, – на 9 юни 1865 г. Дикенс ще преживее инцидент, който ще остави белег в съзнанието му до края на неговия живот.
Същият следобед той и неговата любовница Елен Търнър се завръщат в Англия от екскурзия в Париж. Преди осем години Дикенс се е запознал и се е влюбил в младата актриса и въпреки викторианските норми и невъзможността да се разведе, се е разделил с жена си, с която имат десет деца. Сега той пътува с Търнър и майка ѝ в един от седемте вагона първа класа на железницата, която ще ги отведе от мястото, където фериботът от Франция е акостирал, до Лондон.
В тези години, когато се е извършвала ремонтна дейност по железопътните линии, правилото е било човек с червен флаг да стои поне на километър от ремонтираното място, предупреждавайки идващия влак за опасност.
Малко преди железен мост, близо до градчето Стейпълхърст, машинистът на железницата, в която пътуват Дикенс и Елен, вижда да се вее червен флаг. Мъжът обаче е застанал само на 500 м. от моста, по който релсите са премахнати. Влакът не успява да спре на време. По-голямата част от вагоните излизат извън моста и падат в тинестото речно легло. Единственият вагон първа класа, който успява да се закрепи наполовина, е този на Дикенс.
Не само че авторът успява да се спаси, но в пулсиращите емоции на адреналина той се връща да помогне и на много от жертвите. С манерката си за бренди и шапката си, която пълни с вода, Дикенс започва да обгрижва ранените. За съжаление, някои от тях умират в ръцете му.
Когато помощта най-после пристига, Дикенс трябва да се измъкне от мястото на произшествието, защото не бива да бъде разкрито, че е пътувал със своята любовница. Той обаче си спомня нещо. Във висящия му, както той казва „по очевидно невъзможен начин“ вагон, все още има нещо, което му е нужно. Той си проправя път обратно до евакуирания влак, за да вземе незавършения ръкопис на романа си „Нашият общ приятел“.
С оглед на това, че е пътувал със своята любовница, Дикенс успява да не присъства на последвалото разследване, на което всички свидетели е трябвало да бъдат, и по този начин да запази репутацията си. Властите се съобразяват с това негово желание и дори му подаряват парче от влака като благодарност за помощта му.
Сантименталният часовник
И макар физически напълно невредим, инцидентът нанася на Чарлз Дикенс нелечима психическа рана. Той губи гласа си за две седмици, а до края на живота си ще страда от посттравматичен шок, избягвайки пътуванията с влак. В писма до свои приятели авторът споделя, че шокът не е толкова от спомена за трясъка и влаченето на вагоните, а за времето след това; за изнасянето на ранените, за гледката на мъртвите, която „никое въображение не може да си представи“.
И ето че Дикенс открива още нещо, което сякаш е било засегнато по време на инцидента.
„Часовникът ми беше физически по-чувствителен от мен, защото няколко седмици след това изоставаше с няколко минути.“
Така се ражда анекдотът за часовника на Дикенс, който придобива способността да се влияе от мъката на собственика си и, бидейки съпричастен с него, да страда от посттравматичен шок. Но именно чрез такива странни детайли, Дикенс успява все пак да пише за преживяното и изоставащият часовник е част от неговия начин да превърне ужасния инцидент в история.
Останал в единствения вагон, който не пада от моста, Дикенс сякаш наистина забавя времето на своята смърт, дори и да не вярваме в историята с часовника. Той обаче сякаш наистина започва едно бавно отброяване и успял да избегне смъртта в злочестния 9 юни на 1865 г., тя все пак го застига на същия ден, пет години по-късно. На 8 юни, 1970 г. Дикенс получава инсулт, но смъртта изчаква да стане до следващия ден, да отбележи 5-годишнината от инцидента и да го вземе завинаги, успял да завърши спасения ръкопис на „Нашият общ приятел“ – неговият последен роман.
