„…Ала когато Заека важно извади часовник от джоба на жилетката си, погледна го и пак забърза, Алиса скочи на нозе; мина ѝ като светкавица през ума, че никога по-рано не беше виждала заек да носи жилетка или часовник; пламнала от любопитство, тя се затича след него през полето и успя да види как той се спусна в една голяма заешка дупка. Веднага Алиса се спусна подире му, без да помисли дори как ще излезе оттам…“ Така започва впускането в заешката дупка. Така започва и една от най-обичаните приказки, която ни отвежда в един странен и магичен свят, където живеят усмихнати котараци и чудновати шапкари.
Първото издание на „Алиса в Страната на чудесата“ е от 4 юли 1865 г., но и днес романът постоянно се преиздава и чете. Дали тайната е в това, че нейният автор е не просто писател, а математик, философ и любител на логиката? Дали светът на цифрите не е толкова скучен, а напротив – той ни помага да изчислим колко точно трябва да се смали Алиса или колко дълга трябва да е усмивката на Чешърския котарак? Или пък толкова ни се иска да избягаме от реалността, че заешката дупка ни се струва една чудесна идея да се озовем в друг свят?
Легендата разказва, че Луис Карол създава прочутия си роман съвсем случайно. Чарлс Латуидж Доджсън, както е истинското му име, има най-различни интереси. Освен че е преподавател по математика, който се интересува от логика и философия, той се занимава и с фотография. През един пролетен ден той среща децата на Хенри Лидъл, който е декан на университета Крайст Чърч в Оксфорд. Изключително впечатлен е от тях, особено от момичето на име Алиса. Моли родителите да направи снимка на децата и така започва тяхното приятелство.
Писателят започва да прекарва много време с децата на Хенри Лидъл, а измислянето на историята за страната на чудесата всъщност е много романтично. В началото на юли през 1862 г. те се разхождат с лодка и Алиса моли Чарлс да ѝ разкаже някаква интересна и забавна история. Това не е никакъв проблем за него, защото имал 11 братя и сестри, които забавлявал като измислял всякакви чудни истории. И така започва да разказва за едно малко момиче, което пада в заешка дупка и се озовава в един съвсем различен свят. Алиса моли Чарлс да довърши и напише приказката. Така през ноември 1864 г. той ѝ подарява ръкописа на „Приключенията на Алиса в Подземния свят“, както е първоначалното заглавие на романа. На следващата година романът е публикуван под заглавието „Алиса в Страната на чудесата“, а Чарлс се подписва с псевдонима Луис Карол. Няколко години по-късно се появява и продължението – „В Огледалният свят и това, което Алиса откри“, което ние днес познаваме под заглавието „Алиса в Огледалния свят“.
Има редица спекулации относно отношенията между Луис Карол и малката Алиса Лидъл. Из архивите му са открити много снимки на деца, включително и без дрехи. Това кара мнозина да се усъмнят в репутацията на известния писател. Други твърдят, че това са съвременни измислици на хора, които се опитват да спечелят известност на гърба на писателя. Самата Алиса никога не коментира отношенията си с Луис Карол, включително и слуха, че той дори се опитал да ѝ предложи брак. Самата тя има нелека съдба, която няма нищо общо с героинята. Няколко години преди смъртта си не е в състояние да се издържа и продава ръкописа на „Алиса в Страната на чудесата“, който е оценен на 14 500 паунда.
За съжаление твърде често съдбата на героинята в книгата се оказва много различна от тази на героинята в живота. Каквато и да е истината обаче, книгите на Луис Карол си остават непреходна класика, която ни сгрява в студените дни или тогава, когато просто искаме да избягаме в един друг свят. Романите му надживяват времето си, постоянно се преиздават, а някои от героите живеят свой собствен живот. Шареният и необикновен Шапкар ни причаква на някой ъгъл, за да ни зададе поредната гатанка, а усмивката на Чешърския котарак се появява, където най-малко я очакваме.
Луис Карол умира от пневмония на 14 януари 1898 г., но ни завещава едни от най-красивите приказки. А най-важното от всичко написано дотук е да не спираме да вярваме в чудесата, макар и да сме толкова пораснали, че да не можем да се вмъкнем в заешката дупка: „…Най-сетне тя си представи как същото това нейно сестриче ще стане един ден голяма жена и как то ще скъта и до зряла възраст скромното и нежно сърце на своето детство; и как ще събира край себе си други малки деца и ще просветлява и чуди техните очи с безбройни чудни приказки, може би дори и с един сън, сънуван в далечното минало, за Страната на чудесата: и как то ще взима присърце всички тези невинни скърби и невинни радости, като си спомня за своето детство и за щастливите летни дни…“
*Цитатите са по изданието на български от 1996 г. в превод на Лазар Голдман.
