Хората на и над средната възраст със сигурност помнят потпуритата (още не ги наричаха медли), които даваха малко покой на диджеите и възпламеняваха танцуващите с диско-ритъма си. „Старс он форти файв” и подобни не се спираха нито пред Петата симфония на Бетовен (Уолтър Мърфи с „Биг Епъл Бенд”), нито пред „House of Rising Sun” („Санта Есмералда” и техните сюити с имена на герои от „Клетниците”). Едни от малкото оцелели от бийт-миксерите бяха френските шансони. У нас, а и не само, те бяха запазена марка на ресторантите оркестри, от камерни до поп-инструменталистите.
Почти половин век по-късно петдесетина любими на заклетите франкофони заглавия се появиха под формата на тематични потпуритата в изпълнение на канадски дамски струнен квартет с името „Рапсодия”. Не се съмнявам, че дамите, сред които втората цигулка е със сръбски, а виолата с арменски произход, могат добре да изсвирят и „Рапсодия Вардар”, стига да имат подходяща публика. А такава за Азнавур (с две „сюити”, както квебекчанките предпочитат да превеждат „медли”), Пиаф, Беко и Дасен винаги ще има. Не знам защо последният е определен като съблазнител, но не липсват парчетата, чието действие се развива там („L’ete indien“, „L’Amerique“, „Les yeux d’Emilie“). Подобна е и ситуацията с тематиката „любов”. И с това, лично за мен се изчерпват достойнствата на албума, където заглавието „За един флирт“ си е съвсем на място – освен хит на Мишел Делпеш с текст и на български („Точно в 6 “ – Йорданка Христова със „Студио В“).
Класическото амплоа на артистите надделява над нюансите в отделните композиции, особено тези с различни автори. Аранжиментите за случая са възможно най-лесни и на третата минута (в най-добрия случай) доскучават не по-малко от „развалените манджи” (буквалният превод на потпури, pot pourri) от времената на дискариите. И да, ако шансоните са класика, която се чувства добре в джаза („L’Ame des Poetes”), далеч не е сигурно, че същото важи и за… интерпретацията им от класически дамски струнен квартет с претенции.
