В тази малко различна година се случиха много неща. Но на фона на всички страшни и странни събития, животът все пак продължава да си тече и да записва своите годишнини на бележити хора, които са оставили отпечатък в него завинаги. Такъв е и провокативният фотограф Хелмут Нютън. А неговата 100-годишнина, която се прокрадна през 2020-а, напомни за един визионер, за един по-различен революционер, за някои малко лош, но за повечето – красив. Тази година на 31 октомври той би навършил заветните 100.
Лошото момче на фотографията
Във филма „Лошият и красавицата“ от 1952 г. режисьорът Винсънт Минели дърпа завесата на Холивуд и зрителите могат да надникнат отвъд нея. През кулисите те виждат всичко, което стои зад блясъка на кино салоните, а именно грозната страна на филмовата индустрия. И цялата тази покварена среда, родила толкова опустошителни егота в „златните години“ на Холивуд, поражда въпроса: Как е възможно нещо толкова грозно да роди нещо толкова красиво?
И понеже Хелмут Нютън е наричан „лошо момче“, а фотографията му от някои е възприемана за неприлична и стигаща дотам, че показва грозното в и към жената, документалният филм, посветен на живота му, ще вземе името тъкмо на „Лошият и красавицата“. Защото за много въпросът, задаван за Холивуд индустрията, е релевантен и за творчеството на Нютън.
Именно чрез тази явна, но не доказана препратка режисьорът Геро фон Бойм иска да създаде биографичния портрет на ексцентричния фотограф. Тук Бойм предоставя поглед зад света на модата. И това е много искрен поглед, защото това което е зад кулисите Хелмут всъщност показва и в своята фотография. Тя е искрена, брутална със своя реализъм, защото показаните голота, насилие и упадък са неизменно до блясъка, красотата и съвършенството. Фотографиите му са една прекрасна метафора на действителността в модните среди и живота като цяло.
Документалният филм, с който се отбеляза 100-годишнината от рождението на Хелмут Нютън – „Хелмут Нютън: Лошият и красавицата“, наистина описва фотографа с две думи. Именно те, според режисьора Геро фон Бойм, обобщават това, което е Нютън – лош и красив.
Ексцентричната му фотография разголва не само външно моделите, но и вътрешно, и изворът на цялата тази провокация в творчеството на Нютън е ясно проследима. Никой не трябва да се учудва, че, ако последваме трохичките от неговото изкуство, то те ще ни отведат до миналото му. Защото, както му казва и съпругата му Джун: „Когато гледаш снимките ти, не можеш да отречеш миналото ти“. Черната нощ на Берлин е сякаш винаги с него.
„Едно ужасно мамино синче“
Хелмут Нютън е роден през 1920 г. в Берлин и признава, че упадъкът, просмукал се в града през следващите години, без съмнение е оставил отпечатък в съзнанието му, а оттам и в изкуството му. Но въпреки обърканите времена, в които израства, Нютън все пак е привилегирован от статута на своето богато еврейско семейство и съвсем искрено се описва като „едно ужасно мамино синче“. Баща му е собственик на голяма фабрика за копчета, която се надява по-късно да предаде на своя син. Това обаче няма да се случи.
Майката на малкия Хелмут – Клара – е описвана като богата и разглезена от богатото си потекло снобарка с красиви крака. Красиви крака, които ще са неизменен символ и елемент на присъствие в бъдещите му снимки. Клара е обичала сляпо своя малък Хелмут, дотолкова, че го е предпазвала от всичко и всеки, обличала го в кадифени костюмчета с копринени пандели и скъпи кожени обувки. И на фона на това нейно вманиачено любвеобилно поведение Клара започнала да се притеснява, че момчето ѝ със слаби глезени ще се превърне в хомосексуалист. Това обаче също няма да се случи.
Любовта към фотографията плува успоредно с тази към жените и пристигат заедно в живота на младия Нютън. Още на 12 г. той получава своята камера, а на 14 и първото си момиче. Когато на 16 е вече асистент на известната германската фотографка Елси Нюландер, позната като Ива, той започва да усеща нарастващото нацистко потисничество. Всички го усещат. Две години по-късно баща му е пратен в концентрационен лагер, студиото на Ива е затворено, а Хелмут, неспособен да игнорира вече политическите промени, започва своето бягство от Германия. И той, и семейството му се спасяват, Ива обаче не успява.
И въпреки трагичните събития, накарали семейството на Хелмут да побегне, Берлин винаги остава в сърцето му. Но и той винаги остава в сърцето на Берлин. Тази година по повод 100-годишнината от рождението му „Фондация Хелмут Нютън“ организира отворена изложба в града, където на дълга 85 метра стена могат да се видят 30 негови фотографии.
Сексист, феминист или просто един различен артист?
Фотографията на Хелмут Нютън, която The Guardian наричат професионално „опасна“, със своята освободеност, ексцентричност и култ към голотата на жената, в много случаи попада под обстрела на различни социални клейма. Най-честото обвинение е, че използва жената като стока, която показва и вълнува най-вече колективното съзнание на феминисткото движение. И да, той може и да е сексист или женомразец, но, както казва един от моделите му – Надя Ауерман, той също така „държи огледало към обществото“, показвайки му какво всъщност иска то. А прочутата ѝ снимка с плюшен лебед в леглото, която води след себе си обвинения в жестокост към животните, според нея е неразбрана. Това, което всички пропускат, е връзката към мита „Леда и лебедът“.
Самият Нютън, обвиняван, че е женомразец, който унижава жените, в едно свое интервю смело заявява, че той всъщност е феминист. И ако се загледаме, може би много от фотографиите сами говорят за това – за силата на жената, на която той се възхищава.
И много хора се съгласяват с феминизма на Нютън и признават, че жената, която той показва е силна. Тя винаги е снимана и гледана отдолу, за да се подчертае тази сила, нейната извисеност и че всичко зависи от нея. Повечето от неговите модели твърдят, че работата с Нютън по-скоро ги е освободила от образа на жената, която са били. Много от тях се чувстват по-силни, по-разкрепостени и оттам – с повече самочувствие, че ситуацията зависи от тях.
Фотографията на Нютън е красива, могъща, объркваща и да, за някои обезпокояваща. Той прекрачва граници със своето воайорско настроение, съпътстващо снимките му, които все още имат силата да шокират. Но така се става революционер. Дори в изкуството.
Самият Нютън винаги е признавал: „Аз съм нищо без жена си.“ Това със сигурност не са думи на сексист, а на мъж, признаващ своята слабост пред жена си. А тя е неизменна част от живота и творчеството му. Негово вдъхновение повече от 50 години – Джун Браун винаги е знаела, че ще е втората любов на съпруга си след неговото изкуство. Но той не обича тази дума.
„Това, което правя, не е изкуство. Aз просто правя снимки.“
